Сбогувахме се с баща ми на Централна гара - София и зачакахме. Влакът тръгна с 2 ч. закъснение, защото чакахме влак от Сърбия. Отдавна не бях пътувал в спално купе и разбрах, че са махнали и малкото удобства, които имаше: 220 волта ток и едни малки тоалетни кутийки, които раздаваха. Нищо, рекох си, така или иначе нямах намерение да пускам лаптопа. На гарата си поговорих малко с едно турче и той препоръча да слезем на Халкалъ (гарата преди Сиркеджи - крайната ни спирка) и да вземем такси до летището. По неговите думи щеше да ни струва малко повече, но за сметка на това с всичкия багаж, който бяхме помъкнали звучеше добро предложение. Иначе планът беше от Сиркеджи да сменяме трамвай и лека железница до летището и то в понеделник сутринта, което най-вероятно щеше да предизвика подозрение у отиващите на работа турци. Да не говорим, че едвам мъкнехме багажите.
Нощта мина сравнително бързо; на границата нямаше кой знае какви изненади. На българската граничарят ме пита дали съм губил лична карта - отговорих му, че не. Провери нещо в преносимия си компютър и ни остави на мира. Митничарите ни питаха какво носим, валута носим ли и накъде сме тръгнали. Казах, че емигрираме в Нова Зеландия под неодобрителното сумтене на по-възрастния митничар, но ободряващ коментар от млада митничарка. На турската граница митничарят като видя саковете, досущ като на куфарни търговци малко се усъмни и ги побутна да види дали няма алкохол и цигари, но след като му казахме, че отиваме в НЗ ни пожела приятно пътуване. И така продължихме. Аз имах разписанието на влака и горе-долу изчислих, че се движим с 2:15ч закъснение. Подготвихме се за слизане на Халкалъ (около 50 мин преди Сиркеджи) и се изсулихме от влака с дисагите.
Изненада! На гарата се оказахме на междинен перон и единствения начин да се доберем "отвъд" беше по висок надлез. Помогнах на Иван с багажа докато изкачим тази нова Голгота. Като се огледах гарата нямаше паркинг, не се виждаше и такси. Ами сега? Не говоря турски, нямам телефон, не знам какво да правя. Вярно, че до излитането на самолета имаше 4 часа, но започна да ме обзема тиха паника. Отидох до гишето за билети, вече облян от студена пот, и казах само "такси Ататюрк хавалиманъ". Разбра ме човекът и нещо каза от рода, че ще викне такси. Слизайки от Голготата (да ме прощават християните, че ползвам тези термини) видях човек пред някаква трошка. Попита къде искаме да идем и като му казах летище Ататюрк ни задърпа багажа. Малко се стреснах, питах го колко лири и го накарах да ги напише. 30. съгласих се - турчето от влака беше казало 20-25, но при създалата се ситуация 28 лв. ми се видя съвсем нормална цена. Извиних се мислено на таксито, което може би щеше да дойде да ни вземе и потеглихме. Знам, че турците са честни и гостоприемни, но не се успокоих докато не видях, че се появиха табели за летището, които следвахме. Шофьорът не спря да бърбори, и в един момент подразбрах, че като наближим летището има полиция и трябва да сме внимателни - от опит знам примерно, че ако нямаш разрешително да си екскурзовод не може да водиш група. Сигурно и с таксиметровата услуга е така - затова му дадох 30те лири и с това се приключи. На летището ни благодари, помогна за багажа и ето ни в Ататюрк
