Ататюрк-Окланд

След като се окопитихме, се благодарих, че толкова лесно се отървахме. Не ми се мислеше как щяхме иначе да се доберем до летището. Беше време да починем малко. Поседяхме, намерихме си гишетата, където да се чекираме с малайзийците и аз отидох да изпълня пъкления си план за ръчния багаж. Случвало ми се е да ми правят проблем за ръчния багаж, че е или с големи размери или че тежи повече и съм измислил (сигурен съм, че не съм първия) да дам ръчния багаж на мой изпращач и да го помоля да ме изчака докато се сдобия с бордна карта - после е почти гарантирано (още не ми се е случвало противното), че на гейта никой няма да прави проблем за някой друг килограм или че в най-лошия случай ще го чекират, но без да таксуват свръх багаж. Тъй като малайзийците ме разочароваха с позволения багаж: 20кг чекиран и 5кг ръчен, както и като питах колко ще е свръхбагажа официално ми писаха, че за Истанбул-Окланд е 107 (н)евро на килограм (аз да не превозвам платина или уран, бе?) си казах, че ще си изпълня пъкления план. И след като липсва изпращач, ще ползвам услугите на Гардероба на летището. Срещу никаквите 12 лири. Планът проработи. Имаше и публичен кантар - сакът ми беше 20.7 кг, напълно нормално, 2 дебели якета в ръка (още 3 кг), 1 чанта лаптоп (сигурно 6 кг с всички зарядни и електроника) и 1 раница дето чакаше търпеливо на гардероб ;) Отвсякъде бях като коледна елха, но на чекина нямаше никакви проблеми. Взехме бордовите карти и отидохме да ядем. Помотахме се още малко, отидох да си прибера раницатата и успешно се натоварихме на самолета.

Полетите не бяха нищо особено, освен че бяха дълги. Мислех си, че ще получим тоалетен пакет: чорапки, четка и паста за зъби и т.н., но уви. Явно наистина само катарците са 5-звездна авиокомпания. Храната беше нормална, но нищо особено. Първия полет имаше две ревящи деца, но не им обръщахме внимание. Само си заслужава да отбележа, че и за двата полета още в София си сменихме местата и бяхме сами един до друг до прозореца, та поне нямаше с кой да делим мегдан.

В 5:30 в Куала Лумпур всички магазини още бяха затворени. Безплатният интернет не позволяваше https:// връзки, което автоматично блокираше скайпа и гугъл пощата. Освен това и контактите са британски, но всичките ми батерии на телефони и лаптоп бяха заредени. Успях да хвана интернет на някакво кафене, което не филтрираше интернет протоколи и пуснах няколко смс-а и поработих малко. Като дойде време за полета почнаха да скупчват индийци. Не е истина! Повечето заминаха с полета за Австралия, но останаха малко и за нашия. Като кацнахме на Окланд почти всички от тях отидоха на туристическата опашка, а ние гордо се наредихме на опашката за НЗ жители.

На паспортния контрол само ни биха печат, питаха дали имаме работа и знаем ли къде отиваме. Казах им, че нямам още такава и сме на хотел първите две седмици и толкова. Повече въпроси нямаше. Следваше митницата където никой нищо не ни каза и последната спирка беше биосигурността. Там ме питаха дали нося туристически обувки (hiking shoes) - вече знаех, че ги интересува да няма почва по тях и ни накараха целия ни багаж да мине на скенер. Като си го взех от другата страна се запитах: това ли беше само?

Излязохме и веднага видях автобуса за града. Беше около полунощ. Има автобус-совалка, който е денонощен и струва $16 до града. Таксито бях чел, че излиза около 65, което ще рече двойно за двамата. А автобусът спира на има-няма 50 м от хотела. Ръмеше, но по някое време услужливо спря. Бях пуснал gps на телефона за всеки случай, но всичко мина точно - шофьорът съобщаваше имената на спирките, казваше откъде минаваме. Хотелът също знаеше за нас и бързо получихме карти за стаята ни за следващите 12 дни. Бяхме малко неприятно изненадани от големината. Стаята е 12м2, малка баня с тоалетна и малко балконче. Като се има предвид обаче купето във влака и седалките в самолета, не беше толкова зле. Първи горещ душ, блаженство, легло!